Уважаеми приятели и читатели,
Поради проявения интерес на материала свързан с ГОЛГОТАТА НА ХРИСТО БОТЕВ представям нов материал, свързан с превземането на  австрийския кораб Радецки и със спомените на неговия капитан Дагоберт Енглендер

            с уважение METALOVED

 

СПОМЕНИ НА КАПИТАНА НА ЛЕГЕНДАРНИЯ ”РАДЕЦКИ”- ДАГОБЕРТ ЕНГЛЕНДЕР            Разказите и документираните спомени на добре известния на българите капитан на австрийски параход „Радецки”- Дагоберт Енглендер са малко познати, но много важни и интересни, тъй като под командването на Ботев въстаниците не са се държали като терористи или разбойници, а лоялно като дисциплинирани и сериозни бойци, тръганали на важна мисия. Освен това този параход и разказите на неговия капитан са свързани с героичния подвиг и историческия поход към безсмъртието на Ботев и неговата чета по време на паметното Априлско въстание през май 1876 г. По долу са представени в силно съкратен вид по-важните моменти от запазените писмени спомени на капитан Енглендер за това, което се е случило на „Радецки” и на Козлодуйския бряг, мнението му за Ботев, въстаниците и техните дела;             „Пратеният протокол ви дава най-главните моменти на случката станала на парахода” Радецки” с българските въстаници, според различните впечатления на отделните членове на екипажа. Но при своята суха официалност, която въобще става при подобни протоколи, той не представлява толкова нова и богата красна картина, както тя стои пред очите ми и никога няма да бъде избледняла през живота ми. Аз описах в предварителния протокол ясно случката във втора класа....Смаян от 20 души, които се облякоха във форма и се въоръжаваха, намислих да се опитам с едно енергично действие да възпра това, което се готвеше. Затова и да си призная, за да окуража себе си извиках с висок глас, като посочих с ръката си на въоръжените хора,. която ръка неволно трепереше-аз заповядах;           -Тука на парахода има правило всеки да си дава оръжието на съхранение! Вие трябва да се подчините на това общо правило!.             Както е казано в протокола, аз бях минутно заобиколен от въстаници и един от тях, който беше облече в униформа ми каза:             -Г-н капитане, параходът е вече във власти на въстаниците и вие непременно трябва да се покорите на тая власт.......             ...Аз поканих тия, които ме бяха заобиколили да идем горе. Вероятно по причина на тая покана те се съгласиха, но с думите;             -Да, добре, ще идем горе; но само ти заповядай с нас по-напред към нашия войвода!             И тъй излязохме всички на бързо в безпорядък, а говорещият немски следваше отзад по петите ни... Забелязах няколко души, които с такава бързина трошеха и отваряха сандъцте, щото кръв течеше от ръцете им. При това мунициите им, а особено патроните се бяха разпръснали по кувертата в толкова голямо количество, щото и след излизането на инсургентите останаха неприбрани. Един от въстаническите водители, който бил наблизо до един от моите хора, извика:             - А бе брате, пазете фишеците! За нас всеки куршум е по-скъп от една турска глава!....Когато аз се върнах назад с моя екскорт сполучих набързо да извикам на английски на машиниста от парахода Хасдел;             -Никаква команда да не се слуша освен от мене!- и чух отговор.             -Аll raight, sir.             Един стар турчин, види се доста влиятелен, като се беше спрял тъкмо в това време при машината...., чул тези бързо разменени между нас думи и аз вярвам, че следствие на неговото свидетелство, турските пътници на парахода и населението в Лом и Видин ме считаха за съучастник на въстаниците и не ме разкъсаха на парчета, ако и да гледаха на мен подозрително и мрачно, обаче стояха спокойни. Сцената за предаването на Ботевия манифест (писмото) на мене пак не вярваха. Тоя манифест се даде най-напред на моя помощник, след като ме търсили мене навсякъде в парахода и не могли да ме намерят скоро. Когато ме доведоха до войводата......, към гърлото ми бяха насочени няколко байонета....... Когато въстаниците ме видяха мене....ме заобиколиха близо до салона.. В такова положение ние говорихме няколко минути с Ботев, който отхвърли всички мои предожения и неуклонно стоеше на своето;           -            Немедленото ти съгласие да ни извадиш на това място, което ще ти посочим... С няколко души той бързо ме отнесе настрана, качи ме горе на стълбата.... и извика с разтреперан и рздразнителен глас и зачервено лице:           - Скоро се решавайте! Ние жертвахме нашия живот за своето отечество; имаме много хора да убиваме; един повече един по-малко не ни е на сметката.             Аз отговорих тогава             - Хайде да бъде така! Аз ще ви извадя където искате, но само за вашия собствен интерес искам да се подчинявате на моите заповеди и аз самичък да водя командата както я водех напред. Още наполовината на моята фраза, всичките насочени отгоре ми оръжия се сложиха.....Аз се приближих и обясних на Ботева, че най-първо е необходимо пускане на машината с една най-голяма бързина, защото има страх да не ни настигне един военен турски параход....После ги помолих да се пусне надолу зеленокопринения байряк с ушития от злато български лъв, който беше дигнат високо над парахода и да забулят оръжията си да не блестят на слънчевите лъчи, защото ако забележят турските брегови вътрешни стражари......Бреговите стражари могат да ни направят големи препятствия за дебаркирането.             Ботев се съгласи с мене, на минутата още ми стисна ръка, даде своята заповед и неговите хора помогнаха даже на някои работи на които аз бях накарал моите матроси.... С една речние работехме ръка под ръка с въстаниците.... Във време на нашето пътуване до Козлодуй Ботев показваше  в своите действия, твърда енергия и прозорливост, той тичаше насам, натам из ”Радецки”, навсякъде насърчаваше и подържаше някои съвършено млади момчета, които бяха толкова неопитни с пушките, че вероятно незнаеха даже как да ги пълнят. Няколко пъти се случи, че пушките стреляха и куршумите се забиваха в тавана. Той милваше едни като деца с двете си ръце по лицето, други прегръщаше, после им говореше силни и високи думи като посочваше често с ръката си към българската земя и синъото цлънчево небе..... Тоя човек знае и разбира как да вдъхне сила и кураж на слабите и неопитните.             Впрочем навсякъде се въдвори такава решителност и спокойствие, като че ли параходът оставаше да направи едно ”parti de plaisir”, не замислен високо политически удар.....Между другото тй ми казваше;             -Знаеш ли г-н капитан, защо избрахме вашия параход? Ние знаем и другите и изучихме и техните капитани; предпочитаме вашия параход, защото носи името на един славянски генерал Радецки, което е за нас добро предзнаменование. Много се радваше, че аз австрийският моряк говоря славянски и давам команди на матросите на славянски.             Най-после дойдохме до брега. Много от момчетата стегнати и с пушки в ръце се приготвиха да слизат. Ботев с пламнали очи стоеше при мене на високо и чакаше с нетърпение важния момент.....Щом параходът се опря на земята, матросите спуснаха дъската и момчетата минуваха вече на брега. С един благороден поглед и силно стискане на ръката....., той ме остави и бързо слезе из стълбите, а после разтревожено извика на своите хора.....Когато около 100 души с гарниста, знаменосеца и 2-3 офицери бяха вече на брега и се готвеха за рекогносцировка ненадейно се чу глас; -Турци бре! Турци бре! И наистина показаха се няколко фесове между голите баири с пушки на рамо.....В същото това време изгърмя една пушка от българския фор пост.Аз погледнах и видх, че един турски войник падна на земята. Другите 5-6 се спряха за една минута уплашени и после избягаха....Аз заповядах да им хвърлят на земята останалите дрехи, обуща, муниции и торби, но един офицер се обърна и извика към парахода. -Сега нямаме вече нужда от този хляб, оставихме го там нарочно (!?....). Нашите братя ни чакат вече и ни правят пресен хляб!(такива са били предварителните уговорки и обещания на врачанския революционен окръг, които „изневеряват” на Ботевата чета). Сега вече като излязоха всички, последва една живописна и в същото време възвишена сцена. Цяата българска чета се разположи в живописни групи по хълмистсата почва и покри едно толкова голямо пространство, щото даже на мен се показваше много повече отколкото тя беше в действителност. Тогава се раздаде един глас и всичките нападаха на колене и останаха в такова положение – вероятно правеха молебен. Много от тях целуваха земята, която беше тяхно свято отечество и която твърде скоро щеше да ги приеме в себе си....Тогава се издигна пак попът, хвана байрака и с друг предмет, който държеше  в дясната си ръка благославяше, види се поборниците, за свободата. Мися, че това беше кръст....Сцената беше тържествена, трогателна. След това всичките момчета станаха на крака и аз видях, че Ботев застана на високото място и захвана да говори реч, която продължи 2-3 минути. След това извика се едногласие; „Ура!, да живй България, ура, ура, толкова силно и радостно, че ние моряци и военни, като различаваме нациите, гдето знаят да викат ура и гдето не знаят казвахме помежду си; -Тези българи, ако и да са малко и още неизвестни, трябва да станат една силна нация. В продължение на това време нашата машина работеше с всичката си сила назад и „ Радецки”, който се беше заровил доста в пясъка, започна да излиза. Въстаниците тръгнаха вече на походен марш; но подир юняколко разкрача пак се извика: -Да живей Франц Йосиф! -Да живей Андраши! -Да живей капитанът! Аз слушах тези ”ура” с отложена шапка и като чух своето име, произнесено с толкова други високи хора, нещо, което никога не е ставало през живота ми, извиках в отговор; -На добър час! - и направих няколко движения с шапката си. В това време ”Радецки„ се освободи и тръгна към Лом....Като пристигнахме във Видин чухме, че всичките до един били изклани от турците и техните глави донесени в Рахово. По-после в последния град видяхме един ред саръци, близо до агенцията на които бяха натъкнати 17 глави.......             На всичките въстаници дрехите бяха хубави, както цивилните, така също и после, когато се облякоха в друга форма. Последните особено, бяха бляскави. Сините ширити, вероятно извезани от женска ръка, бяха нещо непрактично....., защото те даваха добър прицел за неприятелските куршуми. Ботев говореше изключително български. Френски говореше неохотно и недобре, както това се вижда от неговия манифест.... тоя манифест написа Ботев скоро след тръгването ни от Рахово в салона на първа класа.....Книгата за манифеста се дала от ресторацията на „Радецки” с пари. Ако ми се поиска оригиналът на тоя манифест писан от поета- войвода  за музей или друга някоя национална цел, аз вярвам  че Дирекцията на Дунавското дружество би удовлетворила охотно подобно едно искане.... В 1876 г., когато Ботев излезе войвода с 200 души, за да се бие за свободата на България имаше около 32-34 години (!?), около 1,75м ръст, сух, но с яко телосложение. Той беше брюнет като южняк, макар че цветът на кожата му да не беше толкова тъмен, косите му бяха тъмнокестеняви, малко завити , не бяха дълги, но добре култивирани. Отделните черти на лицето бяха тънки, особено устата и носът. Очите му-много изразителни и понякога блестящи.             Неговите постъпки и разговорът му бяха самоуверени и често повелителни, стискането на ръката му беше яко, нещо което аз изпитах самичък.....             Какво казваха турските власти за този бунт. За това имам много да ви съобщя , но сега нямам толкова свободно време...Във Видин по молбата на австрийския консул аз трябваше да се явя на пашата....В конака ме чакаха гражданският паша и военният губернатор, впоследствие знаменития Осман паша, между които ми показаха да седна. Бяхме посрещнати с почести. В същото това някои от моите турски пътници в унизителна поза даваха сведения за случката на „Радецки” в съвещателната стая.. Пашите ми предложиха да взема 1000 души турски войници и час по-скоро да ги заведа в Козлодуй, като същевременно малкият турски параход ще занесе моите пътници и пощата в Оршова. Аз не приех това. Нито молби, нито немилостиви погледи и гримаси, нито принудителното положение в което се намираше австрийският консул не можаха да надвият моето съпротивление и трурците останаха с техния параход, който подир  4-5 часа замина за Лом с 80 души войници, които малко остана да удави.             Ако аз направих някаква малка заслуга за българското дело - беше тази. Разбира се, че само моето съгласие се чакаше тука. Никаква страх за отговорност нямаше.. Сутринта на 30 май пристигнах в Турну Северин, гдето въпреки моето телеграфиране не знаеха нищо за случката....По заповед на дирекцията.....”Радецки” се извади от съобщителна служба, а аз бях повикан във Виена...... Молбата ми да ме оставят на „Радецки”......беше удовлетворена....Бързо се върнах пак назад в Оршова. За да приготвя ”Радецки” за следното пътуване. Тук 12 дена след онова разтоварване чух, че всички българи били убити. В Турските станции (в Българско) от двете страни на входовете имаше набивани на дълги пръти по 6-8 глави с фуражките, които в по-голямата си част носеха още пътническите билети. Ужасно! Отвратително! Но ...делата на тия, които умряха с тая смърт за отечеството бяха благословено семе, което богато изкласи. Тия въстаници от „Радецки” повечето необучени.... Някои от тях бяха освен това доста мълчаливи....., но предводителите им не ги оставяха да мислят за жените и децата си. Те улавяха хората с двете ръце за лицето, галеха ги и им вдъхваха отново кураж. Но ако шансът тия шепа хора, които дори не бяха успели да се обучат за борба с турското владичество беше почти безпощаден, ако и както чух населението тогава не се присъединило към тях, а ги оставило на произвола на съдбата, те все пак бяха герои, достойни за вечната памет, което отечеството им е запазило за тях. От това време произлиза високото ми уважение, което храня към българите......             ........В 1888 г......препратиха ми визитната картичка на Захарий Стоянов, „един господин, който ме е търсил в канцеларията”, а след това – и писмото му от 17/19 юли 1888 г. Аз направих всичко възможно и му дадох на драго сърце и в голямо количество всичко, каквото ми беше останало като спомен от случката с ”Радецки” за щастие от най- важните документи дадох само преписи..... Ботева, когото сигурно не съм познавал добре, аз точно описах на Стоянов (Захари).   Забележка: материалът е подготвен като са ползвани сериозни исторически източници, изследвания, проучвания и документи.                                                                                 Подготвил; д-р Богомил Великов Колев                   За контакти:     1797 София, ЖК ”Младост” Бл.89, вх.10, ет.7, ап.181                                      Дом.тел. 8-70-67-24; Е-mail: kolev.b.v@abv.bg                                                              ТЕЛЕГРАМА            Двеста души български юнаци под предводителството на Христо Ботиов , редактор на вестник „Знаме”, орган на революционната партия днес заробиха австрийския параход” Радецки”, които насилствено накараха да ги прекара през Дунава. Излязоха на десния бряг между градовете Рахово и Лом Паланка,отвориха знаме „ Свобода или смърт” и отидоха на помощ на въстанали братя българи, които отдавно се борят със своите петвековни тирани за своята човешка свобода и народни права. Те вярват, че европейските образовани народи и правителства ще да им подадат братска ръка.   17 май 1876 г.                                   капитан на „Радецки”: Дагоберт Енглендер   Забележка: материалът е подготвен като са ползвани сериозни исторически източници, проучвания и документи.                                       Подготвил; д-р Богомил Великов Колев                   За контакти:     1797 София, ЖК ”Младост”             Бл.89, вх.10, ет.7, ап.181                                       Дом.тел. 8-70-67-24;     Е-mail: kolev.b.v@abv.bg                 ю СПОМЕНИ НА КАПИТАНА НА ЛЕГЕНДАРНИЯ ”РАДЕЦКИ”- ДАГОБЕРТ ЕНГЛЕНДЕР            Разказите и документираните спомени на добре известния на българите капитан на австрийски параход „Радецки”- Дагоберт Енглендер са малко познати, но много важни и интересни, тъй като под командването на Ботев въстаниците не са се държали като терористи или разбойници, а лоялно като дисциплинирани и сериозни бойци, тръганали на важна мисия. Освен това този параход и разказите на неговия капитан са свързани с героичния подвиг и историческия поход към безсмъртието на Ботев и неговата чета по време на паметното Априлско въстание през май 1876 г. По долу са представени в силно съкратен вид по-важните моменти от запазените писмени спомени на капитан Енглендер за това, което се е случило на „Радецки” и на Козлодуйския бряг, мнението му за Ботев, въстаниците и техните дела;             „Пратеният протокол ви дава най-главните моменти на случката станала на парахода” Радецки” с българските въстаници, според различните впечатления на отделните членове на екипажа. Но при своята суха официалност, която въобще става при подобни протоколи, той не представлява толкова нова и богата красна картина, както тя стои пред очите ми и никога няма да бъде избледняла през живота ми. Аз описах в предварителния протокол ясно случката във втора класа....Смаян от 20 души, които се облякоха във форма и се въоръжаваха, намислих да се опитам с едно енергично действие да възпра това, което се готвеше. Затова и да си призная, за да окуража себе си извиках с висок глас, като посочих с ръката си на въоръжените хора,. която ръка неволно трепереше-аз заповядах;           -Тука на парахода има правило всеки да си дава оръжието на съхранение! Вие трябва да се подчините на това общо правило!.             Както е казано в протокола, аз бях минутно заобиколен от въстаници и един от тях, който беше облече в униформа ми каза:             -Г-н капитане, параходът е вече във власти на въстаниците и вие непременно трябва да се покорите на тая власт.......             ...Аз поканих тия, които ме бяха заобиколили да идем горе. Вероятно по причина на тая покана те се съгласиха, но с думите;             -Да, добре, ще идем горе; но само ти заповядай с нас по-напред към нашия войвода!             И тъй излязохме всички на бързо в безпорядък, а говорещият немски следваше отзад по петите ни... Забелязах няколко души, които с такава бързина трошеха и отваряха сандъцте, щото кръв течеше от ръцете им. При това мунициите им, а особено патроните се бяха разпръснали по кувертата в толкова голямо количество, щото и след излизането на инсургентите останаха неприбрани. Един от въстаническите водители, който бил наблизо до един от моите хора, извика:             - А бе брате, пазете фишеците! За нас всеки куршум е по-скъп от една турска глава!....Когато аз се върнах назад с моя екскорт сполучих набързо да извикам на английски на машиниста от парахода Хасдел;             -Никаква команда да не се слуша освен от мене!- и чух отговор.             -Аll raight, sir.             Един стар турчин, види се доста влиятелен, като се беше спрял тъкмо в това време при машината...., чул тези бързо разменени между нас думи и аз вярвам, че следствие на неговото свидетелство, турските пътници на парахода и населението в Лом и Видин ме считаха за съучастник на въстаниците и не ме разкъсаха на парчета, ако и да гледаха на мен подозрително и мрачно, обаче стояха спокойни. Сцената за предаването на Ботевия манифест (писмото) на мене пак не вярваха. Тоя манифест се даде най-напред на моя помощник, след като ме търсили мене навсякъде в парахода и не могли да ме намерят скоро. Когато ме доведоха до войводата......, към гърлото ми бяха насочени няколко байонета....... Когато въстаниците ме видяха мене....ме заобиколиха близо до салона.. В такова положение ние говорихме няколко минути с Ботев, който отхвърли всички мои предожения и неуклонно стоеше на своето;           -            Немедленото ти съгласие да ни извадиш на това място, което ще ти посочим... С няколко души той бързо ме отнесе настрана, качи ме горе на стълбата.... и извика с разтреперан и рздразнителен глас и зачервено лице:           - Скоро се решавайте! Ние жертвахме нашия живот за своето отечество; имаме много хора да убиваме; един повече един по-малко не ни е на сметката.             Аз отговорих тогава             - Хайде да бъде така! Аз ще ви извадя където искате, но само за вашия собствен интерес искам да се подчинявате на моите заповеди и аз самичък да водя командата както я водех напред. Още наполовината на моята фраза, всичките насочени отгоре ми оръжия се сложиха.....Аз се приближих и обясних на Ботева, че най-първо е необходимо пускане на машината с една най-голяма бързина, защото има страх да не ни настигне един военен турски параход....После ги помолих да се пусне надолу зеленокопринения байряк с ушития от злато български лъв, който беше дигнат високо над парахода и да забулят оръжията си да не блестят на слънчевите лъчи, защото ако забележят турските брегови вътрешни стражари......Бреговите стражари могат да ни направят големи препятствия за дебаркирането.             Ботев се съгласи с мене, на минутата още ми стисна ръка, даде своята заповед и неговите хора помогнаха даже на някои работи на които аз бях накарал моите матроси.... С една речние работехме ръка под ръка с въстаниците.... Във време на нашето пътуване до Козлодуй Ботев показваше  в своите действия, твърда енергия и прозорливост, той тичаше насам, натам из ”Радецки”, навсякъде насърчаваше и подържаше някои съвършено млади момчета, които бяха толкова неопитни с пушките, че вероятно незнаеха даже как да ги пълнят. Няколко пъти се случи, че пушките стреляха и куршумите се забиваха в тавана. Той милваше едни като деца с двете си ръце по лицето, други прегръщаше, после им говореше силни и високи думи като посочваше често с ръката си към българската земя и синъото цлънчево небе..... Тоя човек знае и разбира как да вдъхне сила и кураж на слабите и неопитните.             Впрочем навсякъде се въдвори такава решителност и спокойствие, като че ли параходът оставаше да направи едно ”parti de plaisir”, не замислен високо политически удар.....Между другото тй ми казваше;             -Знаеш ли г-н капитан, защо избрахме вашия параход? Ние знаем и другите и изучихме и техните капитани; предпочитаме вашия параход, защото носи името на един славянски генерал Радецки, което е за нас добро предзнаменование. Много се радваше, че аз австрийският моряк говоря славянски и давам команди на матросите на славянски.             Най-после дойдохме до брега. Много от момчетата стегнати и с пушки в ръце се приготвиха да слизат. Ботев с пламнали очи стоеше при мене на високо и чакаше с нетърпение важния момент.....Щом параходът се опря на земята, матросите спуснаха дъската и момчетата минуваха вече на брега. С един благороден поглед и силно стискане на ръката....., той ме остави и бързо слезе из стълбите, а после разтревожено извика на своите хора.....Когато около 100 души с гарниста, знаменосеца и 2-3 офицери бяха вече на брега и се готвеха за рекогносцировка ненадейно се чу глас; -Турци бре! Турци бре! И наистина показаха се няколко фесове между голите баири с пушки на рамо.....В същото това време изгърмя една пушка от българския фор пост.Аз погледнах и видх, че един турски войник падна на земята. Другите 5-6 се спряха за една минута уплашени и после избягаха....Аз заповядах да им хвърлят на земята останалите дрехи, обуща, муниции и торби, но един офицер се обърна и извика към парахода. -Сега нямаме вече нужда от този хляб, оставихме го там нарочно (!?....). Нашите братя ни чакат вече и ни правят пресен хляб!(такива са били предварителните уговорки и обещания на врачанския революционен окръг, които „изневеряват” на Ботевата чета). Сега вече като излязоха всички, последва една живописна и в същото време възвишена сцена. Цяата българска чета се разположи в живописни групи по хълмистсата почва и покри едно толкова голямо пространство, щото даже на мен се показваше много повече отколкото тя беше в действителност. Тогава се раздаде един глас и всичките нападаха на колене и останаха в такова положение – вероятно правеха молебен. Много от тях целуваха земята, която беше тяхно свято отечество и която твърде скоро щеше да ги приеме в себе си....Тогава се издигна пак попът, хвана байрака и с друг предмет, който държеше  в дясната си ръка благославяше, види се поборниците, за свободата. Мися, че това беше кръст....Сцената беше тържествена, трогателна. След това всичките момчета станаха на крака и аз видях, че Ботев застана на високото място и захвана да говори реч, която продължи 2-3 минути. След това извика се едногласие; „Ура!, да живй България, ура, ура, толкова силно и радостно, че ние моряци и военни, като различаваме нациите, гдето знаят да викат ура и гдето не знаят казвахме помежду си; -Тези българи, ако и да са малко и още неизвестни, трябва да станат една силна нация. В продължение на това време нашата машина работеше с всичката си сила назад и „ Радецки”, който се беше заровил доста в пясъка, започна да излиза. Въстаниците тръгнаха вече на походен марш; но подир юняколко разкрача пак се извика: -Да живей Франц Йосиф! -Да живей Андраши! -Да живей капитанът! Аз слушах тези ”ура” с отложена шапка и като чух своето име, произнесено с толкова други високи хора, нещо, което никога не е ставало през живота ми, извиках в отговор; -На добър час! - и направих няколко движения с шапката си. В това време ”Радецки„ се освободи и тръгна към Лом....Като пристигнахме във Видин чухме, че всичките до един били изклани от турците и техните глави донесени в Рахово. По-после в последния град видяхме един ред саръци, близо до агенцията на които бяха натъкнати 17 глави.......             На всичките въстаници дрехите бяха хубави, както цивилните, така също и после, когато се облякоха в друга форма. Последните особено, бяха бляскави. Сините ширити, вероятно извезани от женска ръка, бяха нещо непрактично....., защото те даваха добър прицел за неприятелските куршуми. Ботев говореше изключително български. Френски говореше неохотно и недобре, както това се вижда от неговия манифест.... тоя манифест написа Ботев скоро след тръгването ни от Рахово в салона на първа класа.....Книгата за манифеста се дала от ресторацията на „Радецки” с пари. Ако ми се поиска оригиналът на тоя манифест писан от поета- войвода  за музей или друга някоя национална цел, аз вярвам  че Дирекцията на Дунавското дружество би удовлетворила охотно подобно едно искане.... В 1876 г., когато Ботев излезе войвода с 200 души, за да се бие за свободата на България имаше около 32-34 години (!?), около 1,75м ръст, сух, но с яко телосложение. Той беше брюнет като южняк, макар че цветът на кожата му да не беше толкова тъмен, косите му бяха тъмнокестеняви, малко завити , не бяха дълги, но добре култивирани. Отделните черти на лицето бяха тънки, особено устата и носът. Очите му-много изразителни и понякога блестящи.             Неговите постъпки и разговорът му бяха самоуверени и често повелителни, стискането на ръката му беше яко, нещо което аз изпитах самичък.....             Какво казваха турските власти за този бунт. За това имам много да ви съобщя , но сега нямам толкова свободно време...Във Видин по молбата на австрийския консул аз трябваше да се явя на пашата....В конака ме чакаха гражданският паша и военният губернатор, впоследствие знаменития Осман паша, между които ми показаха да седна. Бяхме посрещнати с почести. В същото това някои от моите турски пътници в унизителна поза даваха сведения за случката на „Радецки” в съвещателната стая.. Пашите ми предложиха да взема 1000 души турски войници и час по-скоро да ги заведа в Козлодуй, като същевременно малкият турски параход ще занесе моите пътници и пощата в Оршова. Аз не приех това. Нито молби, нито немилостиви погледи и гримаси, нито принудителното положение в което се намираше австрийският консул не можаха да надвият моето съпротивление и трурците останаха с техния параход, който подир  4-5 часа замина за Лом с 80 души войници, които малко остана да удави.             Ако аз направих някаква малка заслуга за българското дело - беше тази. Разбира се, че само моето съгласие се чакаше тука. Никаква страх за отговорност нямаше.. Сутринта на 30 май пристигнах в Турну Северин, гдето въпреки моето телеграфиране не знаеха нищо за случката....По заповед на дирекцията.....”Радецки” се извади от съобщителна служба, а аз бях повикан във Виена...... Молбата ми да ме оставят на „Радецки”......беше удовлетворена....Бързо се върнах пак назад в Оршова. За да приготвя ”Радецки” за следното пътуване. Тук 12 дена след онова разтоварване чух, че всички българи били убити. В Турските станции (в Българско) от двете страни на входовете имаше набивани на дълги пръти по 6-8 глави с фуражките, които в по-голямата си част носеха още пътническите билети. Ужасно! Отвратително! Но ...делата на тия, които умряха с тая смърт за отечеството бяха благословено семе, което богато изкласи. Тия въстаници от „Радецки” повечето необучени.... Някои от тях бяха освен това доста мълчаливи....., но предводителите им не ги оставяха да мислят за жените и децата си. Те улавяха хората с двете ръце за лицето, галеха ги и им вдъхваха отново кураж. Но ако шансът тия шепа хора, които дори не бяха успели да се обучат за борба с турското владичество беше почти безпощаден, ако и както чух населението тогава не се присъединило към тях, а ги оставило на произвола на съдбата, те все пак бяха герои, достойни за вечната памет, което отечеството им е запазило за тях. От това време произлиза високото ми уважение, което храня към българите......             ........В 1888 г......препратиха ми визитната картичка на Захарий Стоянов, „един господин, който ме е търсил в канцеларията”, а след това – и писмото му от 17/19 юли 1888 г. Аз направих всичко възможно и му дадох на драго сърце и в голямо количество всичко, каквото ми беше останало като спомен от случката с ”Радецки” за щастие от най- важните документи дадох само преписи..... Ботева, когото сигурно не съм познавал добре, аз точно описах на Стоянов (Захари).   Забележка: материалът е подготвен като са ползвани сериозни исторически източници, изследвания, проучвания и документи.                                                                                 Подготвил; д-р Богомил Великов Колев                   За контакти:     1797 София, ЖК ”Младост” Бл.89, вх.10, ет.7, ап.181                                      Дом.тел. 8-70-67-24; Е-mail: kolev.b.v@abv.bg                                                              ТЕЛЕГРАМА            Двеста души български юнаци под предводителството на Христо Ботиов , редактор на вестник „Знаме”, орган на революционната партия днес заробиха австрийския параход” Радецки”, които насилствено накараха да ги прекара през Дунава. Излязоха на десния бряг между градовете Рахово и Лом Паланка,отвориха знаме „ Свобода или смърт” и отидоха на помощ на въстанали братя българи, които отдавно се борят със своите петвековни тирани за своята човешка свобода и народни права. Те вярват, че европейските образовани народи и правителства ще да им подадат братска ръка.   17 май 1876 г.                                   капитан на „Радецки”: Дагоберт Енглендер   Забележка: материалът е подготвен като са ползвани сериозни исторически източници, проучвания и документи.                                       Подготвил; д-р Богомил Великов Колев                   За контакти:     1797 София, ЖК ”Младост”             Бл.89, вх.10, ет.7, ап.181                                       Дом.тел. 8-70-67-24;     Е-mail: kolev.b.v@abv.bg                 ю СПОМЕНИ НА КАПИТАНА НА ЛЕГЕНДАРНИЯ ”РАДЕЦКИ”- ДАГОБЕРТ ЕНГЛЕНДЕР            Разказите и документираните спомени на добре известния на българите капитан на австрийски параход „Радецки”- Дагоберт Енглендер са малко познати, но много важни и интересни, тъй като под командването на Ботев въстаниците не са се държали като терористи или разбойници, а лоялно като дисциплинирани и сериозни бойци, тръганали на важна мисия. Освен това този параход и разказите на неговия капитан са свързани с героичния подвиг и историческия поход към безсмъртието на Ботев и неговата чета по време на паметното Априлско въстание през май 1876 г. По долу са представени в силно съкратен вид по-важните моменти от запазените писмени спомени на капитан Енглендер за това, което се е случило на „Радецки” и на Козлодуйския бряг, мнението му за Ботев, въстаниците и техните дела;             „Пратеният протокол ви дава най-главните моменти на случката станала на парахода” Радецки” с българските въстаници, според различните впечатления на отделните членове на екипажа. Но при своята суха официалност, която въобще става при подобни протоколи, той не представлява толкова нова и богата красна картина, както тя стои пред очите ми и никога няма да бъде избледняла през живота ми. Аз описах в предварителния протокол ясно случката във втора класа....Смаян от 20 души, които се облякоха във форма и се въоръжаваха, намислих да се опитам с едно енергично действие да възпра това, което се готвеше. Затова и да си призная, за да окуража себе си извиках с висок глас, като посочих с ръката си на въоръжените хора,. която ръка неволно трепереше-аз заповядах;           -Тука на парахода има правило всеки да си дава оръжието на съхранение! Вие трябва да се подчините на това общо правило!.             Както е казано в протокола, аз бях минутно заобиколен от въстаници и един от тях, който беше облече в униформа ми каза:             -Г-н капитане, параходът е вече във власти на въстаниците и вие непременно трябва да се покорите на тая власт.......             ...Аз поканих тия, които ме бяха заобиколили да идем горе. Вероятно по причина на тая покана те се съгласиха, но с думите;             -Да, добре, ще идем горе; но само ти заповядай с нас по-напред към нашия войвода!             И тъй излязохме всички на бързо в безпорядък, а говорещият немски следваше отзад по петите ни... Забелязах няколко души, които с такава бързина трошеха и отваряха сандъцте, щото кръв течеше от ръцете им. При това мунициите им, а особено патроните се бяха разпръснали по кувертата в толкова голямо количество, щото и след излизането на инсургентите останаха неприбрани. Един от въстаническите водители, който бил наблизо до един от моите хора, извика:             - А бе брате, пазете фишеците! За нас всеки куршум е по-скъп от една турска глава!....Когато аз се върнах назад с моя екскорт сполучих набързо да извикам на английски на машиниста от парахода Хасдел;             -Никаква команда да не се слуша освен от мене!- и чух отговор.             -Аll raight, sir.             Един стар турчин, види се доста влиятелен, като се беше спрял тъкмо в това време при машината...., чул тези бързо разменени между нас думи и аз вярвам, че следствие на неговото свидетелство, турските пътници на парахода и населението в Лом и Видин ме считаха за съучастник на въстаниците и не ме разкъсаха на парчета, ако и да гледаха на мен подозрително и мрачно, обаче стояха спокойни. Сцената за предаването на Ботевия манифест (писмото) на мене пак не вярваха. Тоя манифест се даде най-напред на моя помощник, след като ме търсили мене навсякъде в парахода и не могли да ме намерят скоро. Когато ме доведоха до войводата......, към гърлото ми бяха насочени няколко байонета....... Когато въстаниците ме видяха мене....ме заобиколиха близо до салона.. В такова положение ние говорихме няколко минути с Ботев, който отхвърли всички мои предожения и неуклонно стоеше на своето;           -            Немедленото ти съгласие да ни извадиш на това място, което ще ти посочим... С няколко души той бързо ме отнесе настрана, качи ме горе на стълбата.... и извика с разтреперан и рздразнителен глас и зачервено лице:           - Скоро се решавайте! Ние жертвахме нашия живот за своето отечество; имаме много хора да убиваме; един повече един по-малко не ни е на сметката.             Аз отговорих тогава             - Хайде да бъде така! Аз ще ви извадя където искате, но само за вашия собствен интерес искам да се подчинявате на моите заповеди и аз самичък да водя командата както я водех напред. Още наполовината на моята фраза, всичките насочени отгоре ми оръжия се сложиха.....Аз се приближих и обясних на Ботева, че най-първо е необходимо пускане на машината с една най-голяма бързина, защото има страх да не ни настигне един военен турски параход....После ги помолих да се пусне надолу зеленокопринения байряк с ушития от злато български лъв, който беше дигнат високо над парахода и да забулят оръжията си да не блестят на слънчевите лъчи, защото ако забележят турските брегови вътрешни стражари......Бреговите стражари могат да ни направят големи препятствия за дебаркирането.             Ботев се съгласи с мене, на минутата още ми стисна ръка, даде своята заповед и неговите хора помогнаха даже на някои работи на които аз бях накарал моите матроси.... С една речние работехме ръка под ръка с въстаниците.... Във време на нашето пътуване до Козлодуй Ботев показваше  в своите действия, твърда енергия и прозорливост, той тичаше насам, натам из ”Радецки”, навсякъде насърчаваше и подържаше някои съвършено млади момчета, които бяха толкова неопитни с пушките, че вероятно незнаеха даже как да ги пълнят. Няколко пъти се случи, че пушките стреляха и куршумите се забиваха в тавана. Той милваше едни като деца с двете си ръце по лицето, други прегръщаше, после им говореше силни и високи думи като посочваше често с ръката си към българската земя и синъото цлънчево небе..... Тоя човек знае и разбира как да вдъхне сила и кураж на слабите и неопитните.             Впрочем навсякъде се въдвори такава решителност и спокойствие, като че ли параходът оставаше да направи едно ”parti de plaisir”, не замислен високо политически удар.....Между другото тй ми казваше;             -Знаеш ли г-н капитан, защо избрахме вашия параход? Ние знаем и другите и изучихме и техните капитани; предпочитаме вашия параход, защото носи името на един славянски генерал Радецки, което е за нас добро предзнаменование. Много се радваше, че аз австрийският моряк говоря славянски и давам команди на матросите на славянски.             Най-после дойдохме до брега. Много от момчетата стегнати и с пушки в ръце се приготвиха да слизат. Ботев с пламнали очи стоеше при мене на високо и чакаше с нетърпение важния момент.....Щом параходът се опря на земята, матросите спуснаха дъската и момчетата минуваха вече на брега. С един благороден поглед и силно стискане на ръката....., той ме остави и бързо слезе из стълбите, а после разтревожено извика на своите хора.....Когато около 100 души с гарниста, знаменосеца и 2-3 офицери бяха вече на брега и се готвеха за рекогносцировка ненадейно се чу глас; -Турци бре! Турци бре! И наистина показаха се няколко фесове между голите баири с пушки на рамо.....В същото това време изгърмя една пушка от българския фор пост.Аз погледнах и видх, че един турски войник падна на земята. Другите 5-6 се спряха за една минута уплашени и после избягаха....Аз заповядах да им хвърлят на земята останалите дрехи, обуща, муниции и торби, но един офицер се обърна и извика към парахода. -Сега нямаме вече нужда от този хляб, оставихме го там нарочно (!?....). Нашите братя ни чакат вече и ни правят пресен хляб!(такива са били предварителните уговорки и обещания на врачанския революционен окръг, които „изневеряват” на Ботевата чета). Сега вече като излязоха всички, последва една живописна и в същото време възвишена сцена. Цяата българска чета се разположи в живописни групи по хълмистсата почва и покри едно толкова голямо пространство, щото даже на мен се показваше много повече отколкото тя беше в действителност. Тогава се раздаде един глас и всичките нападаха на колене и останаха в такова положение – вероятно правеха молебен. Много от тях целуваха земята, която беше тяхно свято отечество и която твърде скоро щеше да ги приеме в себе си....Тогава се издигна пак попът, хвана байрака и с друг предмет, който държеше  в дясната си ръка благославяше, види се поборниците, за свободата. Мися, че това беше кръст....Сцената беше тържествена, трогателна. След това всичките момчета станаха на крака и аз видях, че Ботев застана на високото място и захвана да говори реч, която продължи 2-3 минути. След това извика се едногласие; „Ура!, да живй България, ура, ура, толкова силно и радостно, че ние моряци и военни, като различаваме нациите, гдето знаят да викат ура и гдето не знаят казвахме помежду си; -Тези българи, ако и да са малко и още неизвестни, трябва да станат една силна нация. В продължение на това време нашата машина работеше с всичката си сила назад и „ Радецки”, който се беше заровил доста в пясъка, започна да излиза. Въстаниците тръгнаха вече на походен марш; но подир юняколко разкрача пак се извика: -Да живей Франц Йосиф! -Да живей Андраши! -Да живей капитанът! Аз слушах тези ”ура” с отложена шапка и като чух своето име, произнесено с толкова други високи хора, нещо, което никога не е ставало през живота ми, извиках в отговор; -На добър час! - и направих няколко движения с шапката си. В това време ”Радецки„ се освободи и тръгна към Лом....Като пристигнахме във Видин чухме, че всичките до един били изклани от турците и техните глави донесени в Рахово. По-после в последния град видяхме един ред саръци, близо до агенцията на които бяха натъкнати 17 глави.......             На всичките въстаници дрехите бяха хубави, както цивилните, така също и после, когато се облякоха в друга форма. Последните особено, бяха бляскави. Сините ширити, вероятно извезани от женска ръка, бяха нещо непрактично....., защото те даваха добър прицел за неприятелските куршуми. Ботев говореше изключително български. Френски говореше неохотно и недобре, както това се вижда от неговия манифест.... тоя манифест написа Ботев скоро след тръгването ни от Рахово в салона на първа класа.....Книгата за манифеста се дала от ресторацията на „Радецки” с пари. Ако ми се поиска оригиналът на тоя манифест писан от поета- войвода  за музей или друга някоя национална цел, аз вярвам  че Дирекцията на Дунавското дружество би удовлетворила охотно подобно едно искане.... В 1876 г., когато Ботев излезе войвода с 200 души, за да се бие за свободата на България имаше около 32-34 години (!?), около 1,75м ръст, сух, но с яко телосложение. Той беше брюнет като южняк, макар че цветът на кожата му да не беше толкова тъмен, косите му бяха тъмнокестеняви, малко завити , не бяха дълги, но добре култивирани. Отделните черти на лицето бяха тънки, особено устата и носът. Очите му-много изразителни и понякога блестящи.             Неговите постъпки и разговорът му бяха самоуверени и често повелителни, стискането на ръката му беше яко, нещо което аз изпитах самичък.....             Какво казваха турските власти за този бунт. За това имам много да ви съобщя , но сега нямам толкова свободно време...Във Видин по молбата на австрийския консул аз трябваше да се явя на пашата....В конака ме чакаха гражданският паша и военният губернатор, впоследствие знаменития Осман паша, между които ми показаха да седна. Бяхме посрещнати с почести. В същото това някои от моите турски пътници в унизителна поза даваха сведения за случката на „Радецки” в съвещателната стая.. Пашите ми предложиха да взема 1000 души турски войници и час по-скоро да ги заведа в Козлодуй, като същевременно малкият турски параход ще занесе моите пътници и пощата в Оршова. Аз не приех това. Нито молби, нито немилостиви погледи и гримаси, нито принудителното положение в което се намираше австрийският консул не можаха да надвият моето съпротивление и трурците останаха с техния параход, който подир  4-5 часа замина за Лом с 80 души войници, които малко остана да удави.             Ако аз направих някаква малка заслуга за българското дело - беше тази. Разбира се, че само моето съгласие се чакаше тука. Никаква страх за отговорност нямаше.. Сутринта на 30 май пристигнах в Турну Северин, гдето въпреки моето телеграфиране не знаеха нищо за случката....По заповед на дирекцията.....”Радецки” се извади от съобщителна служба, а аз бях повикан във Виена...... Молбата ми да ме оставят на „Радецки”......беше удовлетворена....Бързо се върнах пак назад в Оршова. За да приготвя ”Радецки” за следното пътуване. Тук 12 дена след онова разтоварване чух, че всички българи били убити. В Турските станции (в Българско) от двете страни на входовете имаше набивани на дълги пръти по 6-8 глави с фуражките, които в по-голямата си част носеха още пътническите билети. Ужасно! Отвратително! Но ...делата на тия, които умряха с тая смърт за отечеството бяха благословено семе, което богато изкласи. Тия въстаници от „Радецки” повечето необучени.... Някои от тях бяха освен това доста мълчаливи....., но предводителите им не ги оставяха да мислят за жените и децата си. Те улавяха хората с двете ръце за лицето, галеха ги и им вдъхваха отново кураж. Но ако шансът тия шепа хора, които дори не бяха успели да се обучат за борба с турското владичество беше почти безпощаден, ако и както чух населението тогава не се присъединило към тях, а ги оставило на произвола на съдбата, те все пак бяха герои, достойни за вечната памет, което отечеството им е запазило за тях. От това време произлиза високото ми уважение, което храня към българите......             ........В 1888 г......препратиха ми визитната картичка на Захарий Стоянов, „един господин, който ме е търсил в канцеларията”, а след това – и писмото му от 17/19 юли 1888 г. Аз направих всичко възможно и му дадох на драго сърце и в голямо количество всичко, каквото ми беше останало като спомен от случката с ”Радецки” за щастие от най- важните документи дадох само преписи..... Ботева, когото сигурно не съм познавал добре, аз точно описах на Стоянов (Захари).   Забележка: материалът е подготвен като са ползвани сериозни исторически източници, изследвания, проучвания и документи.                                                                                 Подготвил; д-р Богомил Великов Колев                   За контакти:     1797 София, ЖК ”Младост”                                   Е-mail: kolev.b.v@abv.bg                                                              ТЕЛЕГРАМА            Двеста души български юнаци под предводителството на Христо Ботиов , редактор на вестник „Знаме”, орган на революционната партия днес заробиха австрийския параход” Радецки”, които насилствено накараха да ги прекара през Дунава. Излязоха на десния бряг между градовете Рахово и Лом Паланка,отвориха знаме „ Свобода или смърт” и отидоха на помощ на въстанали братя българи, които отдавно се борят със своите петвековни тирани за своята човешка свобода и народни права. Те вярват, че европейските образовани народи и правителства ще да им подадат братска ръка.   17 май 1876 г.                                   капитан на „Радецки”: Дагоберт Енглендер   Забележка: материалът е подготвен като са ползвани сериозни исторически източници, проучвания и документи.                                       Подготвил; д-р Богомил Великов Колев                   За контакти:     1797 София, ЖК ”Младост”                 Е-mail: kolev.b.v@abv.bg